• ср. ян. 19th, 2022

Мирела Костадинова: Под влиянието на Илия Христович Алеко започва първите си творчески опити

Byking-of-net.com

ян. 7, 2022

Илия Христович е учител на Алеко Константинов, който две години е ученик в Габровското училище. Под негово влияние бъдещият писател започва първите си творчески опити и до убийството му остава верен на перото.

В тефтера – сметка на габровските училищни пансиони за учебната 1874 – 1875 г. под № 1 в списъка с учениците от мъжкия пансион е записан „Алеку Иванов Константинов от Свищов. Постъпил на 1 август с плата за една година в пансиона”. Десет годишното момче е заведено лично от баща си Иваница Хаджиконстантинов за ръка в знаменитата по онова време гимназия. Детето му трябва да израстне с добро образование и като личен човек. „Малкото, нежно слабо момче, с черти, тънки като на момиче” прекрачва прага на училището. През 1875 г. в Габрово идва и майка му Тинка Хаджиконстантинова и по-малките му сестри, които търсят въздуха на планината. Майката на Алеко е с не добро здраве и лятото отскача до Соколския манастир с децата си. Алековото семейство живее на квартира на „Априловска” №10.

В Габрово Алеко рисува карикатури в часовете, които разсмиват всички. А негов съученик Никола Начов пише в спомени: „Алеко, Илия Танев и Петър Макавеев често в свободното си време свиреха на цигулка и флейта и ние отивахме в стаята им, слушахме ги и се чудехме”. В Априловото училище Алеко за първи път се докосва до богатата училищна и читалищна библиотека. Чете Пушкин, Гогол, Некрасов, Лермонтов, Тургенев.

Тънък, висок, весел, пъргав, понякога палав дори. Запомнен е от съучениците си със сини панталони и с хубаво фесче, „което по тогавашна мода често туряше на затоплен металически калъп в близкия до гимназията дюкян”, спомня си съученика му Никола Начов.

По време на Руско-турската освободителна война (учебната 1876-1877) в града се закриват всички училища, които са превърнати в болници и казармени помещения. Семейството на Алеко се прибира в Свищов и бъдещият писател е зачислен писар в губернаторството. Но Габрово и учителят му Илия Христович оставят следа в душата му. Кой е този учител, който повлиява творчеството на Щастливеца?

Илия Христович е син на габровския свещеник Христо Попилиев, майка му Елена е също дъщеря на свещеник – поп Велчо Грудов. Той е най-малкият брат на Ванката и Райчо Попхристови. Роден е през 1832 г. в Габрово. Родната му къща се намирала на десния бряг на Янтра. Учи в Габровското училище и е добър ученик. Първенците на града определят да замине за Русия със стипендия отпусната от Руското правителство.
На 6 юли 1847 г. постъпва в средното отделение на Духовната семинария в Киев, после следва и в Духовната академия. През 1856 г. Илия Христович напуска Киев и се премества да учи в Московската духовна академия със стипендия от Руската православна църква. Като студент в Москва става спомоществовател на Георги С. Раковски за издаването на „Горски пътник“.

На 2 април 1862 г. се завръща в родния си град с диплома от Московската духовна академия. Като априловски стипендиант скоро е назначен за главен учител в Мъжкото класно училище.

Душеприказчиците в Одеса му дават 750 рубли заплата плюс 250 рубли допълнително възнаграждение. В школото нещата не били добре след напускането на Тодор Бурмов, с когото са приятели. Но Илия Христович скоро връща реда и правилата му.

Той преобръща частните училища в общински, прокарва издръжката на махленските училища да бъде като тази на Главното, от една обща каса на училищното настоятелство, нарежда преподаването в началните училища да става по обща програма и под общ надзор на Главното училище.

В края на учебната 1862-1863 г. Илия Христович прави годишния изпити. Школото е украсено с венци и цветя. В изпитната стая са окачени портретите на султан Абдул Азис, образите на светите братя Кирил и Методий и на Васил Априлов. Присъстват родители, офицери и граждани.

Сред гостите бил и габровския каймаканин, околийски управител. Преди изпита учениците изпяват царската песен (турския химн ). Пред публиката някой от даровитите ученици произнасял слово. Ето какво пише д-р Петър Цончев: „След словото идва мюдюринът, колаасът, тападжият, двама юзбашии и двама милиазими от местния гарнизон.

Учениците изпяват и тям царската песен и се почва самият изпит: двама от първите ученици на последния клас, подготвени от учителя им Илия Христович, почват да изпитват пред събраната публика учениците от І клас по катехизис, свещена история, аритметика и първоначална география. След тях сам учителят започва да изпитва учениците от ІІ, ІІІ и ІV класове. След изпитването на всички ученици прочитат се имената на отличилите се и дадените им награди. Учениците изпяват школската молитва и царската песен, с което се приключва изпитът”. А в първия неделен ден след изпита се правела панахида за всички благодетели на габровските училища.

Още през есента на 1830 г. Христович разделя Девическото училище на два отдела: начален и главен, от по-възрастните и по-даровитите два класа от главния курс. С това слага началото на Девическото класно училище в Габрово. То е второто в България след Шуменското, открито през 1860 г. от Сава Доброплодни.

В Девическото училище първи учители са Илия Христович, Сава Сирманов и Игнат Иванов. Но малко преди Коледа на 1865 г. тримата учители са арестувани по упреци на чорбаджиите, че получават писма от Московските учители и че подбуждат народа против властта. Откарани са във В. Търново, където остават зад решетките един месец. Търновските първенци се застъпили за тримата учители и ги освободили.

Но габровските чорбаджии не оставяли тримата учители намира. На следващата година ги наклеветили, че на празника „Св. Кирил и Методий” (11 май 1866 г.) пеели с учениците руски песни и във възхвала на руския цар. Откарани са в Русчук при валията Мидхат паша. Молбите на представителите на училищното настоятелство Иван П. Златин и Васил Ц. Дюзтабанов да върнат тримата за учители в Габрово оставали напразни. Накрая валията ги изгонил с думите: „Хайде навън!“ и с това се свършила и тази история.

След тези неприятности Илия Христович учителства в Русчук, Свищов и Севлиево. В Дунавския град в заседание на училищното настоятелство от 16 ноември 1869 г. Илия Христович прави предложение за уреждането на физически кабинет. Писар е в Свищовското читалище. А през 1864 – 1865 г. е учител в Петропавловската семинария над Лясковец.

Отново се завръща в класното училище в родния си град. Около живота му има една любопитна подробност. След въстанието през май 1876 г. в Габрово пристига известният американски кореспондент Макгахан. Илия Христович написва писмо изложение за турските зверства над габровци. На 29 юли 1876 г. от името на гражданите анонимно го дава на Макгахан. В писмото описва безчинствата на един табор башибозуци предвождани от Афус Еилякгия на 9 май 1876 г. в Етъра, Нова махала и Генчевци. Разказва му също и за двама обесени селяни от Боженци по нареждане на Фазлъ паша, за ограбването на габровци от войниците му.

По време на боевете на Шипка неговият дом се превръща за няколко месеца в опълченска болница, където габровки се грижели за болните.
Илия Христович е един от малкото хора, които са удостоени с честта да четат слово на погребението на Иларион Макариополски на 5 юни 1875 г. в Цариград. Той написва и слово за празника на братята Кирил и Методий. Дава го на ученика Райчо Каролев да го прочете в черквата „Св. Богородица”. После ученици го четат и в други две черкви.

Учителят и общественик Илия Христович организира сказки, помага за представянето на театрални представления, пише статии във вестници и списания. Издава само осем броя от духовното неделно списание „Възкресник” в печатница в Цариград. В него са поместени текстове от библията „Катехизически беседи“ от Иван Яхонтов, „Божествена света литургия“ от Исидор Николски и други текстове. След като Христо Ботев прочита обявата за отпечатването на „Възкресник” публикува в своя вестник „Знаме“ текст, в който казва: „Духовното списание на г-на Христовича е вредително за нашия народ и ние посрещаме неговото появление със скръб и негодувание“. А след излизане на първия му броеве отново пише в „Знаме“: „Видяхме вече няколко броя от духовното списание „Възкресник”. По съдържанието си това списание надмина нашите надежди – то е много по-глупаво и по-безполезно за народа отколкото си ние представяхме“. Защо Христо Ботев не дава добра оценка за списанието на Илия Христович, което запознава православните българи със православната християнска религия е трудно да кажем.

Илия Христович е още преводач, който дава живот на български език на „Ревизор” от Гогол и басните на Крилов. Написва комедията „Килия”, която поставя пред габровци след Освобождението. Има пиеси и няколко стихотворения. Счита, че ученическите дружества могат да бъдат източници на морална и духовна култура, но и будители на национално съзнание и борчески дух и препоръчва те да съществуват във всички български градове. И в Габрово се създава такова. На ученическото дружество, както и на членове на читалището се дължи първото театрално представление в Габрово през зимата на 1870 – 1871 г.

Представена била пиесата „Геновева” под режисурата на Илия Христович. После следва и „Михалаки Чарбаджи”.

Николай Палаузов, като душеприказчик на Васил Априлов, иска Габровското училище да има своя написана история. Душеприказчиците от Одеса възлагат задачата на Цвятко Недев, заслужил габровски учител, който трябвало да събере материала. На Илия Христович се паднала задачата да го обработи. Но той държал десет месеца събраното и нищо не сторил по него. Върнал материалите и те са използвани от Петко Р. Славейков, за да напише книгата „Габровското училище и неговите попечители”.

В стремежа да подобри работата в габровските училища, Илия Христович прибързано уволнява заслужилия стар габровски учител Цвятко Самарджиев. На него Илия Христович изпраща като студент писма от Русия с молба да му опише града, вероятно за да запознае руските среди с него. За уволнението на заслужилия учител вероятно по-късно е съжалявал. Но П. Славейков в своята книга „Габровското училище и неговите попечители” пише:

„Г-н Илия Христович пое управлението на учебните заведения в Габрово през априлия 1862 г. Той се не показа да е ни толкоз способен, ни толкоз ревностен за успеха на учениците както г-на Бурмова, но беше по-вече славолюбив и лукав”. После разказва, че Христович е уволнил Самарджиев стремейки се да покруси доверието, което са имали към стария учител одеските директори или попечители на габровските училища. Искал е да отстрани Самарджиев от вмешателството му в училищните дела, за да „самовластва и единоначалства във всичко той”.

После Славейков продължава: „За зла чест, егоизмът преобладаваше в сърцето на тогоз мъжа и действията му не бяха направлявани към друго, освен към задоволяване на едно необяснимо властолюбие, от което наново се породиха низки и нищожни съперничества между гражданите – от една страна по-първите или чорбаджиите и от друга еснафите, ловко надъхвани от него.”

В късна възраст Илия Христович обичал чашката. Ходел из улиците на В. Търново като обезумял. Докато още е учител прикривал слабостта си, но не за дълго. Негов ученик Недко Стойков си спомня: „Един ден след обед, като ученици имахме урок по предмет, преподаван ни от учителя Христович. Звънецът за влизане в час удари, учениците са на местата си в класните стаи и всички други учители влизат в класовете, дето имат своите часове. Нашият очакван учител, обаче, го няма. На дежурните се дава заповед да наблюдават за пазене на тишина. Минава така около половината от часа, чуваме, че вратата се блъсва отвън, след което до нея облегнат на страна се изправя преподавателят ни. Запазвайки това си положение, той ни запитва: „Какъв урок имате сега?” Отговаряме му: „За вярата” – А! Тъй ли? Дето ще се рече вие учите вятър! След това се обърна и върна назад, олюляваейки се малко слезе долу и се изгуби, та ние останахме пак сами до края на часа. За обикновените или чести закъснявания и отсъствията му от училище поради същата причина няма какво да се казва: те се разбират. Е, каква ревност за работа и какъв успех на учениците може да се очаква от учител, който би изпаднал до такова положение?

Обаче аз съм имал възможност да наблюдавам същия през лятната ваканция в 1882 г., когато той живееше в Търново и аз за лекуване на очите си прекарах по-голямата част от тая ваканция там в един хотел. В кръчмата на тоя хотел той беше най-редовен неин посетител и престояваше почти по цял ден, пиейки все по едно „юзче” вино, като казваше, едва ли не едно след друго. Веднъж той шеговито каза: „Бедят ме, че съм бил пиел много вино, пък аз пия все по едно юзче”.

От това ли, от друго ли, Илия Христович си отива от живота през 1882 г. Наред с школската работа успява да създаде семейство с Мома Димчева – Султанова. Двамата имат дъщеря Мария, която наследила професията на своя баща. След като се омъжила за прокурор от Тулча, оставили четири деца.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *