• вт. ян. 25th, 2022

Валентин Радомирски: Срещата на върха за демокрацията е опит за нов международен ред

Byking-of-net.com

ян. 4, 2022

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Бил е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев (2005-2009) и посланик на България в Румъния (2009-2012).
Текстът на автора е част от месечния политически анализ на ИСА (Институт за стратегии и анализи).

Валентин Радомирски

„Срещата на върха за демокрацията”, която се състоя виртуално на 9 и 10 декември, беше обявена преди встъпването на Байдън в длъжност.
Още тогава бе съобщено, че се предвиждат поне две такива срещи в първата половина от президентството му. И тъй като на американския лидер му остава по-малко от година до междинните избори, на които управляващите демократи рискуват да загубят мнозинството си в двете камари на Конгреса, втората сесия на Срещата на върха за демокрация е обявена за 2022 г. и, очевидно, ще бъде подобна на кампанията на демократите, когато преди година с помощта на сегашната среща на върха действащият президент Байдън набираше изборна подкрепа.

Сегашната среща по своя мащаб беше първа в историята, при която прилагането – или привидното прилагане – на демократичния принцип в управлението на национални въпроси беше използвано като критерий за участие в международна среща. Привидно прилагане, защото „изборът на участниците като цяло предполага, че с участие в срещата на върха са удостоени преди всичко партньори, които са лоялни и удобни за Съединените щати”, докато „тези, които са способни по някакъв начин да се противопоставят на политиката на Вашингтон, не са в предварителния списък”.

При разглеждането на резултатите от декемврийската среща се очертаха три подхода. Наивният от експертна гледна точка я разглежда като среща на държави, които се интересуват какво могат да научат една от друга, за да подобрят прилагането на демократичните принципи у дома си. (За това обаче вече има много други международни инициативи и форуми).

По-обективистична е оценката на срещата като опит за създаване на хлабава асоциация на държави, която да популяризира в чужбина своя модел на управление, като се приеме, че той е единственият съвместим със стремежите на Всеобщата декларация за правата на човека.

Най-реалистично обаче е да го разглеждаме като прелюдия към създаването на тромаво сдружение от държави, което ще бъде използвано от Съединените щати като идеология за нов кръстоносен поход в ескалиращия геополитически конфликт с Китай и Русия.

Ето защо срещата на върха от геополитическа гледна точка (за която претендира, че отразява), стъпи на грешна основа. Заложената в нея идея да се раздели света на два по своите ценности несъвместими лагера, между които може да има ограничено общуване и още по-малко разбирателство ще ни доведе до своя логичен завършек, където конфликтът е неизбежен.

Сблъсъкът между Китай и САЩ няма нищо общо с демокрацията. Той е продиктуван от геополитически съображения – нарастващата относителна мощ на Китай и опитът му да възстанови историческото си влияние в Източна Азия. Той обаче придобива идеологическо измерение чрез настояването на всяка страна, че нейната система по-добре отговаря на нуждите на съвременния свят. Китай поставя акцента върху технократичната природа на своята система, която, както твърди, отговаря ефективно на това, което хората искат. САЩ поставят акцента върху демократичното участие на гражданите.

Но геополитическите и идеологическите сблъсъци навлизат в опасна територия, когато се прехвърлят на арената на ценностите. Защото геополитическият конфликт може да бъде разрешен, както е правено много пъти в историята, по една или друга формула, осигуряваща баланс на силите, който обаче отчита интересите им.

Но ако едната страна вярва, че ценностите, които изповядва, са в пълна опозиция с ценностите, поддържани от другата, става сложно да се види как конфликтът може да бъде избегнат в дългосрочен план. Компромис е възможен между различни интереси, а не между различни ценности. Създаването на асоциация, която закрепва или циментира ценностна несъвместимост между системи от американски тип и системи от китайски тип, допринася за издигането на първоначалния сблъсък на интереси до ниво, където компромисът става почти невъзможен. Формализирането по този начин на възможността за конфликт принуждава всички страни, независимо дали им харесва или не, да избират на коя страна от противоборството да застанат. Подобно „подравняване на редиците” издига до всеобщ геополитически мащаб сблъсъка между САЩ и Китай и го изостря още повече.

Историята ни учи, че всички големи конфликти са завоалирани с големи идеологически оправдания. Кръстоносните походи започват с идеята да се отнеме контрола над гроба на Исус от „неверниците”. Те се превръщат в грабителски експедиции, които по пътя си унищожават всички общества, християнски или мюсюлмански.
Европейският колониализъм беше оправдаван с религиозни (християнизация на „езичниците”) или цивилизационни (разпространение на прогреса) съображения. Това бяха димни завеси за робския труд в Латинска Америка, поробването в Африка и контрола на вътрешната политика на други места (Индия, Египет, Китай и по-голямата част от Африка).

В края на Първата световна война подобен мегаломански проект на американския президент Удроу Уилсън претендираше, че следва принципа на „самоопределение”, който той бе обявил за основополагащ. Това се изроди в щамповане на колониалното управление, под етикета на „протекторати”, „мандатни територии” и мръсни териториални сделки.
Сегашният нов грандиозен проект на Вашингтон, ако успее да оцелее, ще бъде сполетян от същата съдба – историята ще го окачестви като идеологическо прикритие на много по-цинични цели.

Вашингтон не покани Русия и Китай на него, с което даде на Москва и Пекин да разберат, че новият алианс, много приличащ на опит за замяна на ООН с някаква „нова международна организация”, е насочен срещу тях. Частичната информация и коментарите за мероприятието, проведено зад „затворени врати”, показват противоречивия характер на това събитие, което до голяма степен разделя света на две.

Показателни са следните обстоятелства:
Първо, почти незабелязана остана промяната в първоначалното име на инициативата. Democracy Summit („среща на върха на демокрациите”) беше заменено със Summit for Democracy („среща на върха за демокрация”), а появата на това ЗА се обяснява с изключителната неяснота на терминологията в сегашната ситуация. Вашингтон силно опетни демократичната си репутация на президентските избори, когато на света редовно бяха предоставяни случаи на изборни нарушения и подозрения за измами и фалшификации, благодарение на които Байдън се озова в Белия дом. Нападението над Капитолия в началото на годината лиши Америка от ореола на идеал, който светът трябва да следва. А и други участници, които бяха поканени на срещата, имат големи проблеми с демокрацията. В спецификата на това доколко поканените държави са „демократични” се появиха сериозни различия в западните оценки. Ако американската неправителствена организация Freedom House, известна със своя опортюнизъм, класифицира малко по-малко от една трета от участниците в срещата на върха като „несвободни” и „частично несвободни”, то британската аналитична група Economist Intelligence Unit, която е географски по-отдалечена от „демократизаторите”, прояви по-голяма критичност и твърди, че сред държавите в света само малко над 8% са демокрации. В срещата на върха взеха участие 110 държави, т.е. около половината от всички страни по света, следователно сред тях има пет пъти по-малко „демокрации”, отколкото бяха преброени във Freedom House. Поради това се е наложило да бъде използвана демокрацията, не за да характеризира срещата на върха, а като нейна „пътеводна звезда”, чрез добавянето на това ЗА. Ако такава пъстра публика се събира под егидата на САЩ, това означава, че въпросът не е в демокрацията като такава, а в отношението на събралите се към Вашингтон и желанието им доброволно да се превърнат в сфера на неговото влияние. „Който не е с нас, той е против нас!”

Второ, сред участниците в срещата на върха, освен държавните ръководители, имаше представители на така нареченото „гражданско общество” и „частния сектор”, тоест на бизнеса, но само от крупния, олигархичен капитал, главно от средата на транснационалните компании, участващи в Глобалния договор на ООН. В това ясно се прояви желанието на идеолозите на „дълбоката държава” да бъде поставена под съмнение и размита водещата роля на държавите в съвременния световен ред. Отдавна е известно и редица международни документи потвърждават това, че така нареченият „нов световен ред”, пътят към който е проправян от „великото нулиране” на Клаус Швааб, предполага трансформация на света на държавите в свят на корпорациите.

Всъщност избраната формула за това кой да бъда поканен на срещата (правителства + НПО + бизнес) е предназначена да придаде вид на партньорство в среда, при която властта плавно преминава от държавите към транснационални и трансгранични предприятия, поне в онези части на света, които участваха на срещата на върха. Следователно, твърдението, че срещата на върха е разцепила света, е само наполовина вярно; цялата истина е, че участниците в срещата направиха първата крачка към премахването на суверенитета си, тъй като по този начин големите корпорации, съсредоточени на Запад, ще получат контрол не само върху производствените мощности на страните, в които оперират, но и върху тяхната вътрешна политика и власт. Когато Байдън говори за възраждането на старите и създаването на нови съюзи от Вашингтон, а самата политика на изграждане и укрепване на съюзи е поставена като приоритет на външнополитическата стратегия на САЩ, трябва да се разбере, че тя е насочена срещу онези, които не са част от тези съюзи.

Трето, показателно е как се предвижда реализацията на горепосоченото и с какво се „примамва” елитът на държавите, които Вашингтон привлича в глобалистичната си орбита. Западните страни, участващи в срещата на върха, са зависими от Съединените щати чрез НАТО; що се отнася до незападните участници, там се разчита на компрадорски кръгове, готови да търгуват с национални интереси, предавайки ги в замяна на собствените си корпоративни стремежи.

Оправдаването на участието в американските планове пред техните народи е възможно само с получаването на пари, от които развиващите се страни „много се нуждаят”. Именно в това е същността на „Президентската инициатива за демократично обновление”, предложена от Байдън на участниците в срещата на върха. Главното в нейните идеи за „демократични” институции и програми са обещаните пари. Сумата спрямо световните стандарти е малка – 424,2 милиона долара, а е разделена и на шест основни области. 35 милиона се предвиждат за „подкрепа“ на средствата за масова информация (СМИ), а още 9 милиона са обещани на журналистическата гилдия за съдебна и друга защита. Вашингтон възнамерява да отдели над 71 милиона долара за антикорупционни проекти и няма съмнение, че в центъра ще бъде поставен „външния” цифров, електронен контрол върху вътрешнополитическите и финансово-икономическите процеси. Най-много – 150 милиона – се отпускат за приоритетната „подкрепа за реформаторите”. Под такива би трябвало да се подразбират онези, които разрушават държавните порядки и основи с помощта на протестна дейност. Предполага се, че ще бъдат финансирани „женски”, по-точно феминистки организации, организации на ЛГБТ общността и т. н. Други 27 милиона са насочени към развитието на „демократични технологии”, на първо място сред които е оформящият се „дигитален концентрационен лагер” зашифрован като „изкуствен интелект”… И накрая, 85 милиона се планира да бъдат отпуснати за „защита на изборите и демократичните процеси”. Тъй като на практика значението на тази точка е създаването на механизъм за неприкрита външна намеса във вътрешните работи, Байдън предложи да се създаде своеобразна „коалиция за осигуряване на честни избори”. А всяка коалиция има вътрешни правила, по които тя действа, както и мерки към тези, които не ги спазват. Вече е обявено разработването на „общи стандарти за осигуряване на безопасността и надеждността на изборния процес”. Срещата на върха демонстрира как ще работи тази инициатива, като даде думата за разяснения на венецуелски и беларуски опозиционери – Хуан Гуайдо и Светлана Тихановская.

Четвърто, буквално няколко дни преди Вашингтонската „Среща на върха за демокрацията” беше публикувана нова американска „Антикорупционна стратегия”, която очевидно беше предназначена като „основна опорна точка” за панела „Борба с корупцията”. Българският президент Румен Радев според съобщенията е посветил част от изказването си по време на срещата именно на тази тема. Поради това привеждаме петте основни пункта от американската нова стратегия, така както са в съобщението на Белия дом.

1. По-задълбочена координация на всички клонове на властта по въпроса за борба с корупцията, включително чрез събиране и анализ на разузнавателни данни за корумпирани лица и техните мрежи, укрепване на ресурсната база на правоприлагащите органи и засилване на обмена на информация между разузнавателната общност и служителите по сигурността.

2. Премахване на пропуски във финансовото законодателство на САЩ за предотвратяване на пране на пари и други незаконни практики, по-специално чрез придобиване на недвижими имоти. През последните пет години на този пазар в Съединените щати са изпрани 2,3 милиарда долара.
Смята се, че чужденците контролират до 40% от общия обем на недвижимите имоти в САЩ, а най-популярният метод за това е в непрозрачните дружества с ограничена отговорност (ООД), които не отчитат крайните бенефициенти.

3. Унификация на националното законодателство. Това ще помогне при привличане към отговорност на лицата, замесени в международната корупция, да се положат преки усилия за защита на гражданските институции и представителите на медиите, които разобличават корупцията и да бъдат включени страните-партньори в идентифицирането и пресичането на подкупите.

4. Защита и укрепване на многостранната антикорупционна архитектура – взаимодействие в рамките на Г-20 и Г-7, както и влизане на САЩ в нови и съществуващи инициативи.

5. Подобряване на двустранното дипломатическо взаимодействие и използване на ресурсите на партньорите за постигане на целите на антикорупционната политика, както и оказване на съдействие на други държави при прилагането на антикорупционните мерки.”

Казано по-просто, това означава, че:
американските разузнавателни служби ще бъдат упълномощени да наблюдават всички видове комуникация за предполагаема корупция по целия свят, например чрез WhatsApp, YouTube или Skype;

– дългосрочната практика за придобиване на недвижими имоти в САЩ, с редки изключения, приключва и ООД ще бъдат принудени да разкриват бенефициентите си. Ще се търси отговорност и могат да бъдат преследвани (примерно българските) собственици на имоти, които не крадат от бюджета и не взимат подкупи, но не плащат данъци нито в САЩ, нито другаде;

заподозрени в корупция могат да бъдат арестувани навсякъде и по всяко време и екстрадирани в Съединените щати, където винаги бързо се издават заповеди за арест;

– на разследващите корупционни действия, работещи в публични институции, както и в медиите, може да се осигури защита, подобна на програмата за защита на свидетели;
т.е. по-добре е нашите корумпирани чиновници да си седят у дома и да не блестят в чужбина, което създава възможност корупцията в България да стане по-концентрирана и структурирана у нас.

Пето, „срещата на върха за демокрация” имаше за цел да бъде оказан натиск върху Русия и особено Китай в смисъл, че и двете страни прилагат определена интеграционна стратегия. За Москва това е Евразийски икономически съюз (ЕаИС), която включва бившите съветски републики, а Пекин промотира инфраструктурния проект „Един пояс, един път”, който демократичната администрация на Байдън се опитва да представи като „доказателство” за китайския „експанзионизъм”.
Това обяснява защо от ЕаИС само Армения получи покана за „срещата на върха за демокрация”, а сред азиатските страни от Близкия и Средния изток, където е начертан пътя на китайската инициатива, участваха само тези, които са директно в сферата на американското влияние – Израел и Ирак. Съединените щати се опитват да ограничат мащаба на двата проекта и тяхното свързване, за което се твърди, че са се договорили лидерите на Русия и Китай по време на разговора им на 15 декември.
Ясно се вижда и желанието на Вашингтон да разцепи международните организации и сдружения, в които САЩ не участват и които смята за противопоставени. Поканите към Индия, Бразилия и Южна Африка разделят участващите съответно в БРИКС и ШОС държави; а участието на седемте постсъветски републики противопоставя членките на ШОС, ОДКБ и ОНД, докато поканата към Тайван подкопава суверенитета на Китай. Поканите към Сингапур, Филипините и Малайзия ги разграничават от останалите им партньори от АСЕАН, а поканата към Ирак, в който шиитското мнозинство е на власт, го противопоставя на шиитския Иран. И т.н. и т.н.

През последните месеци американската дипломация полага безпрецедентни усилия да унищожи възможността за единен фронт на Русия, Китай и техните съюзници и да предотврати по-нататъшното сближаване между Москва и Пекин във военно-политическата сфера. Вашингтон ясно осъзнава, че за разлика от първата Студена война ситуацията все повече прилича на глобално разцепление и със срещата на върха я оформя в конфигурация, която в някои отношения е неблагоприятна и за самите Съединените щати. Защото гори мостове, разделяйки страните на „нас” и „врагове”, поради което ще бъде много по-трудно отколкото досега последните да бъдат включени в мрежите на англосаксонските съюзи, тъй като изборът става много по-отговорен за националната им сигурност. Подобно на съветско-китайския блок през 50-те години на миналия век, чиято комбинирана мощ изпитаха американците по време на Корейската война, сближението на Русия и КНР е способно да разбие много от англосаксонските хегемонистични планове. Главно поради това, че съсредоточавайки основните си усилия върху различни театри на военни действия (ТВД), съответно в Европа и Далечния изток, Русия и Китай си  осигуряват взаимна защита на най-дългата сухопътна граница в света. И за двете страни тя се превръща в надежден стратегически тил, прикриващ със сили и средства възможността за мащабни маневри против тях. По този начин важните сухопътни комуникации на Голяма Евразия са практически недостъпни за Съединените щати и техните съюзници и се охраняват надеждно не само от въоръжените сили, но и от самото геополитическото пространство, което, според Карл Хаусхофер, един от основателите на нацистката идеология и западната геополитика като цяло, само по себе си е „силов фактор”.

Цялостната стратегическа ситуация в света започва за придобива нови очертания. Набирането от САЩ на нови съюзници в нови военни блокове, като AUKUS, както и „размразяването” на стари съюзи, като Quad, е възможно само по евразийската морска периферия и това няма да донесе големи дивиденти. Най-много нещо от рода на проекта на Пентагона за разширяване на мрежата от военни бази в Австралия. Оттук и опитите за концептуални „иновации” като „Индо-Тихоокеански” стратегически регион, с което от една страна се търси привличане на Индия в американската орбита, а от друга – да бъде убедено общественото мнение в определени „права” на Съединените щати за свобода на действията на Вашингтон в Южнокитайско море и Малакския проток, чиято цел е желанието да се контролира китайският енергиен транзит по море.

Но има и трета причина. Русия и Китай лесно изграждат върху континентална сухопътна основа мощна и разклонена трансевразийска комуникационна система по най-кратките маршрути. Съединените щати могат да постигнат нещо подобно само по периферията на евразийския масив. Тези комуникации между различните военни театри са много по-дълги и по-малко защитени за американците.

Осъзнавайки тези слабости, Вашингтон вижда най-важната част от стратегията в създаването на разцепление между Москва и Пекин или поне да откъсване на съюзниците им от тях. По различни начини: в случая на Индия, например, се използват нейните териториални различия с Китай и Пакистан; в АСЕАН се забива клин, опитвайки се да спечелят на своя страна страни, които имат териториални разногласия с Пекин вече не на сушата, а в морската зона – Виетнам, Филипините, Бруней. Засега резултатите са с колеблив успех, но въпросът за САЩ е архиважен и е свързан със ситуацията в Тайванския проток. Там САЩ и Китай редовно си устройват провокации с преминаването на военни кораби – американски и натовски – както и имитация на въздушни нападения от китайските ВВС. Фактът, че САЩ привличат Франция и Германия в подобни действия в този район, говори за търсене на международна подкрепа за техните замисли.

Какво да очакваме след декемврийската среща на върха във Вашингтон?
Ако приемем, че крайната цел на тази американска инициатива е създаването на нова организация на мястото на ООН, в която няма да има нито Русия, нито Китай с тяхното право на вето, което силно пречи на Вашингтон, се очертават и следващите ходове. Първият етап са гореспоменатите избори в САЩ през ноември 2022 г. Ако демократите ги загубят, възможностите на Байдън ще бъдат силно ограничени, което несъмнено ще се отрази на напредъка на дневния ред на следващата среща на върха. Тогава има шансове за запазване на ООН в сегашния й вид или за компромисни решения за частично разширяване на Съвета за сигурност.

Ако Байдън запази мнозинството в камарата на Конгреса, ситуацията обаче ще стане много по-сложна. Възможно е усилията за унищожаване на ООН да бъдат засилени с очакването това да се постигне до 2024 г., до новите президентски избори в Съединените щати. В този случай Русия, както и Китай, може да решат, че без ООН нямат друга възможност да поддържат глобалното статукво, освен чрез реципрочно отхвърляне на всички международни задължения, поети в рамките на сегашната световна организация. Последното гласуване на гореспоменатия проект на „зелена” резолюция, блокиран от руска страна, може да се разглежда и от позицията на „генерална репетиция” за подобно преразглеждане на международните задължения. То се вписва и в отхвърлянето на почти всички основополагащи договори за световната сигурност, като последният – за „открито небе” – бе окончателно аброгиран от Русия през този месец. Колкото и трагично да звучи, това е най-лошият вариант, но с окончателното премахване на следвоенния световен ред, Русия и Китай по всяка вероятност ще останат с убеждението, че ако запазят поведението си в предишните, вече несъществуващи рамки, това ще играе единствено в техен ущърб.

Сегашната първа среща на върха само дава начало на процеса. Ще има (засега) и втора среща на върха догодина. По-рано в медиите „изтекоха” подробности, свързани с нейната подготовка. Може да се премине към присъствен формат – лице в лице – но най-важното е друго: необходимо е да бъдат включени страни, които не бяха представени на първата среща на върха. От тях ще зависи дали да кандидатстват, като представят планове за „демократични реформи”. По същата схема навремето беше формирана ООН; условието за влизане беше членство в антихитлеристката коалиция, а малко преди откриването на учредителна конференция в Сан Франциско бариерата беше свалена: който като България не успя навреме, закъсня значително. С включването на тази процедура и ако Байдън успее значително да увеличи броя, се увеличава вероятността на втората среща на върха да бъде създадена нова, „демократична” международна организация, например „Лига на демокрациите” или „Организация на обединените демокрации”, която впоследствие първоначално ще бъде противопоставена на ООН, а след това ще бъде издигната на нейно място до глобална роля.

Основното за Вашингтон е да включи значително повече от половината страни по света, защото сега на практика участваха само половината. Ако не е възможно да се увеличи представителството до втората среща на върха, ще бъде обявена трета среща и ще продължи организационната работа. Така че разделянето на света на две части не е цел, а следствие. Целта е да бъде премахната ООН с нейния Съвет за сигурност, в който Русия и Китай имат право на вето и затова в пропагандния план Байдън „атакува” с обвинения в „авторитаризъм” именно Москва и Пекин. В рамките на ООН планове за премахване на правото на вето започнаха да се прокарват през 1995 г., а през 2004 г. бяха официално включени в специфичното съдържание на визията за реформа на Съвета за сигурност до 2020 г. Тази реформа не успя, което породи и настоящата активност, опакована във формат на виртуална среща на върха.

Какво се очертава от казаното досега като стратегия за бъдещето, може би не толкова далечна, но като очаквани действия в близък план?

Вашингтон постепенно осъществява организиран отход на запасни позиции, разбирайки, че досегашната линия повече не може да бъде удържана. Отходът е планиран и организиран (за да не бъде повторен афганистанския сценарий), като може да бъде съпроводен с „локални войни”и тактически отстъпления или контраатаки. Смята се, че самият Байдън и неговият външнополитически екип (преди всичко Джейк Съливан, на когото някои вече предричат президентска кариера в бъдеще) прекрасно разбират пределите на възможното в настоящия исторически момент и лимитите на една нова стратегия в съвсем непростата за Вашингтон външнополитическа ситуация и сложната вътрешнополитическа ситуация. С новата стратегия САЩ си създават възможности да използват обстоятелства и да организират действия, които биха им дали ситуационни преимущества в ред области. Към това е насочено създаването на нови и укрепването на стари съюзи, като САЩ оглавяват ключови за световното обществено мнение области като климатичните промени, пандемията, проблемите на корупцията и т.н. По този начин те пак ще запазят лидерството си, като съберат около тези животрептящи проблеми както държави, така и част от елитите, които търсят решения на тези кардинални проблеми. Т.е Вашингтон, след като не може да удържи предишните позиции, започна действия по превземането на опорни пунктове, които да му предоставят инициативата в бъдеще, когато ще е наваксал изоставането си в някои видове въоръжения, демонстрирани от Китай и особено от Русия през последните години.

Гласуването през този месец в ООН на проекторезолюцията по климатичните промени, на което Русия, Китай и Индия бяха принудени да наложат вето, въпреки подкрепата й от голяма част от останалите държави, показа че американците се ориентират към нови подходи, които ще използват слабостите на техните опоненти и противници.

Очевидно е, че Вашингтон търси нови механизми на практическа, а не декларативна глобализация в името на своите собствени интереси и няма да спре на средата на пътя. Началото бе положено с Вашингтонската „Среща на върха за демокрация“.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *