• ср. ян. 19th, 2022

Проф. Искра Баева: 2021 – година на промените с неизвестен край

Byking-of-net.com

дек. 29, 2021

В края на всяка година идва време за осмисляне на онова, което стана с наше участие или без. А целта е да се поучим от грешките с надеждата да не ги повтаряме в бъдеще.

Та какво стана през отминаващата година и на какво то ни научи?

2021 стана годината, в която се разделихме с управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ

В началото на годината енергията на многохилядните протести от лятото на 2020 г. ни даваше надеждата, че и третото правителство на Бойко Борисов ще завърши преждевременно. Но не стана така. Макар и с мъка, с раздаване на пари, отчаяни послания и зловещи предсказания от джипката, Борисов за пръв път успя да довърши правителствения си мандат. Но след като почти 12 години ни управляваше в ролята на Гръмовержец.

Редовните парламентарни избори на 4 април дадоха поредната победа на Борисов и ГЕРБ (с имиджовата добавка СДС). Само че този път тя се дължеше не на „народния” характер на тази партия, а на дълбинното ѝ срастване с държавата. И тази (вече им забравих броя – девета или десета) победа на Бойко Борисов се оказва не триумфална, а пирова. Защото показа цената на упорството на ГЕРБ от 2020 г. да запази с всякакви средства властта си – дълбока изолация.

И в края на годината вече можем с увереност да кажем, че Бойко Борисов и ГЕРБ се разделиха с изпълнителната власт. Дали това мъчително откъсване от властта ще бъде трайно зависи от много фактори. Но наистина пророческо се оказа едно от последните заглавия на д-р Тони Филипов (Стойко Тонев) от лятото на 2020 г.: „Бойчето си отива”.

2021 стана годината, в която се отвратихме от ходенето на избори

Изборите от 4 април бяха доминирани от лозунгите на протестите от 2020 г. – на тях се явиха и нови политически партии със странни наименования („Има такъв народ”, „Изправи се! Мутри вън!”). Дали поради неопитност или нетърпимост към конкуренцията, но тези избори не дадоха политически резултат. И трите партии, получили мандат за съставяне на правителство (ГЕРБ, „Има такъв народ” и БСП), се заеха не с преговори, а се надпреварваха кой по-бързо ще се откаже от него. С надеждата, че при следващите избори ще получат повече.

И някои наистина успяха – на 11 юли повече гласове и проценти получиха „Има такъв народ” и Демократична България, но не толкова, че да направят сами правителство, дори и ако го искаха. Тогава дойде звездният миг на Слави Трифонов като лидер на победителката „Има такъв народ”. Но вместо власт този миг му донесе провал: както на първото предложено правителство с „цариста” Николай Василев, така и на следващото, което ще остане в историята най-вече с фигурата на вицепремиера доказан плагиат Пламен Илиев. Провалът на Трифонов показа колко голяма е разликата между протеста и управлението. Вторият и третият мандат на ГЕРБ и БСП бяха върнати демонстративно и всичко започна отново. Българите отново бяха извикани пред урните, но това не им хареса.

Единственото хубаво на третите избори беше, че бяха насрочени едновременно с редовните президентски избори на 14 ноември. Разочарованието на гласоподавателите от неспособността на старите и новите политици да направят правителство си каза думата и повечето от тях отказаха да гласуват, дори и с отвращение. Ето и доказателството: на 4 април гласуваха 50,6 %, на 11 юли 41 % и на 14 ноември 39 %.

И според логиката „всяко зло – за добро”, политиците най-после разбраха, че хората няма да ги търпят да си мерят егото. И с мърморене и скърцане, но направиха правителство.

2021 стана годината, в която БСП се оказа второстепенна партия

През годината на повърхността излезе дългосрочната идейна криза в БСП. Още през април БСП остана на трето място. Не ѝ беше за пръв път, защото така беше и през 2001 г. Но за разлика от тогава, сега отстъплението се оказа трайно, а движението надолу продължи. Дори не искам да сравнявам резултатите на БСП с онези от 2017 г., достатъчна е тенденцията от трите избора през тази година: на 4 април БСП получи 480 124 гласа, 15.01 % и 43 мандата, на 11 юли – 365 695, 13,39 % и 36 мандата, а на 14 ноември – 267 819, 10,21% и 26 депутати. Което в последния случай я постави вече не на трето, а на четвърто място. Такива са фактите.

Докато ръководството на БСП показа упорито нежелание да потърси причините за потъването в собствените действия. След първите избори Корнелия Нинова каза, че не е време за оставки, а поражението на БСП обясни със страха от епидемията и машините и с появата на нови партии. При това декларира: „Били сме в такова състояние, излизали сме от него. Гледаме напред”. А когато на 14 ноември БСП зае четвърто място, тя с неохота подаде оставка, но като обвини за поражението вътрешнопартийната опозиция, президента и служебното правителство. След което оглави парламентарната група, продължи да ръководи БСП, както и преговорите за правителство, благодарение на което извоюва за себе си вицепремиерски пост.

По всичко личи, че БСП е далеч от промяна – идейна и организационна. Сиреч, упътила се е към мястото на второстепенна сила, а това, че по този път вече минаха другите източноевропейски партии наследнички на управляващите до 1989 г., е твърде слаба утеха за привържениците на левицата в България.

2021 стана годината, в която светът се оказа безпомощен пред микроскопичния вирус

Годината премина в сянката на епидемията от Ковид-19, която демонстрира световното господство на вируса над международни институции, правителства, и общества. Той показа, че е по-силен и от всякакви ваксини, защото за разлика от нас умее да се адаптира и да прескача всякакви препятствия, измислени от човека.

Световното управление се провали в борбата с вируса, както пролича от непрекъснатата смяна на правилата. Често сменящите се послания, ограничения и забрани, които излъчват правителствата и здравните власти, постигнаха не толкова унищожаването на вируса, колкото намаляващо доверие сред гражданите. И днес сме изправени пред нарастващи съмнения в смисъла на правилата, в знанието на учените, в способностите на правителствата да осигурят предсказуем ред. А изчезващото доверие в съществуващия ред, без да се предлага нова обществена алтернатива, не предвещава нищо добро за бъдещето.

Дори олимпийското движение се подчини на вируса, защото за пръв път в историята Олимпиадата в Токио се проведе в невисокосна година. Докато българската специфика беше в доброто представяне на спортистките, които се оказаха по-успешни от спортистите (за разлика от политиката).

С невидимата сила на вируса природата за пореден път ни показа къде ни е мястото – не сме нейни господари, а сме подвластни на нейната воля. Затова малко повече смирение пред природата няма да ни е излишно в бъдеще.

2021 стана годината, в която българите се разделиха заради епидемията и ваксините

През годината българите, както и много други хора по света се оказваха силно разделени, но не по имущество или отношение към властта, а по вярата в пандемията изобщо, в нейния произход и ваксините. Стигна се дотам ваксините да станат важен политически фактор, благодарение на който в парламента влезе партия „Възраждане” не заради традиционните си послания, а заради войната си с ваксините.

Наистина е тревожното, че през годината избуяха отдавна трупаните съмнения в науката и техниката. По-точно, в начина, по който могат да бъдат използвани: за по-добър живот на хората или за тяхното манипулиране в полза на властите. Това е разрушителен за човешкото общество процес, но за да му се противодейства, трябва да се потърсят причините за появата му. И в света, и у нас, те са в неконтролираното и неограничавано господство на парите, включително и в политиката. А в нашия случай – в продължилото с години (12-те на Борисов, но не само) управление с видима корупция и измамни послания, които накараха хората да загубят вяра в държавата и нейните институции изобщо. Недоверието в държавата днес се връща като бумеранг и разрушава общестото.

2021 стана годината, в която тръгнахме по нов път, без да знаем къде ще ни отведе

Новите неща обикновено се приемат с надежда и вяра. Но станат ли прекалено много, могат да загубят привлекателност. Видяхме колко бързо изгря и угасна звездата ня няколко нови партии, поради разрушителния ефект на личните амбиции и властолюбието.

Въпреки колебанията и трудностите, през годината България тръгна по нов път: с нова партия победителка, в чието име е вписана идеята за непрекъсваща промяна, с нова коалиция от 4 съставки и още повече партии, с ново (поредно) обещание за морал в политиката, с новата надежда, че голямата корупция, предизвикана от топлата връзка между властта и олигархията, може бъде обуздана. Но остава неясно какво ще ни донесат тези новости през следващите години. Защото не сме забравили, че добрите намерения само не стигат.

Е, има и нещо старо, което придава стабилност на променящата си ситуация – новият стар президент, който легитимира промените и носи част от отговорността за тях.

Какво ще стане през 2022 г. ще видим, но не бива да забравяме, че бъдещето зависи и от нас, от нашите желания, воля и действия за постигането им.

Източник „24 май“

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *