• сб. ян. 29th, 2022

Марко Семов: Нашето „Дано“

Byking-of-net.com

дек. 6, 2021

НАШЕТО „ДАНО“

Марко Семов

Затворете си вечер очите, оставете грижите и тичането през деня настрана и турете ухо пред радиото или телевизията. Вземете хартийка и молив и чуете ли думата „Дано!”, и драскайте по една чертичка. За една вечер лист от тетрадка ще напълните с такива чертички, показващи честотата на нейната употреба…

Като гледаме футболен мач на националния ни отбор, колко пъти ще чуете коментаторът да поиска да падне гол с „Дано!”: Като се зададе буря, емваме се да се кръстим и да викаме „Дано ни отмине” …
Заговори се за суша – пак „дано”-то влиза в устата ни.
Идат избори. „Дано този път имаме късмет” приказва си нашенецът и посяга към бюлетината, без много да му мисли какво върши. Той разчита на своето ”Дано!”…

Нов министерски кабинет, нов министър-председател – едно е в устата ни: „Дано тия са по-стока от ония”…

Война гърми около нас, съседите ни стрелят един в друг. Ние кога в църква, кога на одъра у дома се кръстим и викаме „Дано ни отмине”.:. Ами на път като тръгнем? По пътищата ни кръв и кости, омесени със смачкано желязо – вместо да вдигне ръка полицията и да укроти бесовете на юнаци с непокарали още мустаци, ние пак си викаме: „Дано на нас ни се размине” …

Все с това „’Дано!” се събуждаме, с него заспиваме!
Питал съм се, защо е тази наша зависимост от тази дума. Поличба, проклятие, просто навик или нещо много повече – съдба? С всичката и сложност, с всичките ù посоки… Или е последица от онзи сложен и дълъг живот, който сме живели като държава и като народ – посечени, бити, спасявани, оцелявали, отново потъвали и изплували. Все време, в което се е губила държавността ни и са посичани традицията и порядъка.

Колко време е било в историята ни – да вървят работите на България и българите нормално, без насилие, без объркване? Без външна намеса, която да обръща всичко наопаки.

„Дано”-то е разчитане на случайността, на късмета на отделния човек, протягане на ръце в хаоса, натъкмяване в безредието… Който го може, оправя се. Има хора, родени за хаоса и безредието – за тях това е най-добрият ред. Време за агресивните, арогантните, хитреците, мошениците и шмекерите. Нагледали и наситили сме се на тяхната парвенюшка простащина, отвратени сме, ако щете. Но те съществуват, и то не абстрактно и прикрито, а по улиците, в киното, в ресторанта, в магазина и в университетите ни вече е пълно с тях.

Затова нашето „Дано!” е и молба. Към кого, ще попитате. Молба е то! Едни я отправят към Бога – „Дано Бог ми е на помощ!”, други я отправят към късмета си, трети към самите себе си, четвърти – към случайността и добрата фея, пети, шести… Това е личната, скътаната надежда да те отмине метлата, да останеш някъде между листата на тръстиката, непометен, спасен, измъкнал се …

„Дано!” – това е и нашето примирение, нашата кротост пред съдбата. То е словесният израз на нашето българско търпение, което един път е мъдрост, друг път е овчедушие…

Само че докато се разбере кога е едното, кога другото, тоягите удрят по главите ни. С „Дано”-то ние признаваме, че сме навели главите си, че чакаме бурята да отмине, че се кръстим и молим, белким се размине това, което много често не съдбата, не Бог, а самите ние сме си направили.
Защото представяте ли си един немец или французин, когато тръгне на работа, да казва на себе си или на жена си: „Дано дойде автобусът”, или: „Дано трамваят не се повреди” …

Или един американец, който отива в работното време в магазин, в държавно предприятие или служба, да се прекръсти и да каже: „Дано са на работа хората!“ Или пък „Дано от другия месец се събере вода и да спре режимът”. Да няма къде да се изкъпеш, да ходиш немит в края на 20-и век, да се редиш на опашка за вода цели часове, да не си виждал топла вода месец в къщата си и да казваш: „Дано!”? Сега пък казваме: „Дано има хляб!”…

Аз лично не мога да ги чуя тези думи, казани от посочените националности. Такъв израз няма и в езика им. Ако водата им намалее, ще забележат навреме, ще запретнат ръкави и ще си я оправят. Ако рейсовете им не тръгват навреме, онзи, който обърква разписанието им, ще изхвърчи. Ако магазинът или службата в работно време са затворени, онзи, от когото зависи това, няма да е вече там…

Това са работи, които зависят от хората, от народите, и с тях примирение не бива да има. Тук е разликата – тук са Дарданелите: ние свикваме с лошото, те го оправят! Затова и тук върви линията между България и Европа. И няма къде другаде да я търсим…

Още Ботев някога беше казал: „Дайте на българина свобода и оставете го да видите на какво е способен!”. Вярно беше прозрял тази истина за народа си големият ни поет. Вярно, но кой да го чуе? Като всеки полуграмотен политик се смята у нас поне за равен на Ботев. Като покрай всичко друго нашата национална съдба е осакатена и с това, че ние като народ и общо взето хилавите ни политици не се научихме да се учим от историята си. Левски го каза за онова далечно време, но то се оказа прозрение за цялата ни съдба: „Живи изгоряхме, не се научихме да духаме”…

И днес стоим разчекнати на този кръстопът: проамериканци, проруснаци, прогерманци, че и франкофони. И тук-таме плахо щъкащ из литературата и в учебниците ни някой про-българин.

И аз вече зная кога България ще стане равноправна, пълноценна държава. То ще е тогава, когато престанем да викаме „Дано!”. Което ще значи, че сме се научили да разчитаме не на късмета и на чуждите сметки, а на ума и главите си, на реда и законите.

Октомври 1996 r.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.