• вт. дек. 7th, 2021

Мирела Костадинова: Режисьорът Иван Попов изгонил от репетиция Стоян Михайловски

Byking-of-net.com

окт. 15, 2021

Върху пожълтялата хартия на вестник „Вечерна поща“ от 16 април 1906 г. четем: „Тая вечер г-н Попов се издигна наистина твърде високо над себе си. Той се стара да даде един Шейлок в истински Шекспиров дух. Представи ни го понизен, със злобно притворство, ироничен, яростен, неумолим и сетне трагичен в конечната катастрофа. Г-н Попов има жестове, акценти, погледи, стенания и спазми, които бяха ефекти на истинско изкуство и на истински артисти.

Шейлок ще остане един блестящ момент в кариерата на Иван Попов и един насърчителен успех на народното ни сценично изкуство“.

Така неизвестният автор е описал талантливото превъплащението на актьора Иван Попов в Шейлок от Шекспировата комедия „Венецианския търговец“. Не случайно проф. Иван Шишманов също дава висока оценка на изпълнението на актьора.

Забележителни са още ролите на Иван Попов на Градоначалника от „Ревизор“ на Гогол, Отец Иван от „Иванко“, Плантрос от „Парижките бедни“, Ванюшин от „Децата на Ванюшин“, Президента от „Коварство и любов“, Фокерат от „Самотни хора“ от Хауптман, граф Траст от „Чест“ на Зудерман, граф Ресор от „Отечество“ на Сарду.

През творческия му път едно от емблематичните му превъплъщения е на Македонски от „Хъшове“, което показва големия му талант. Това негово изпълнение, артистът и основател на българския професионален театър Радул Канели, нарича „образцово“. „То е творчество, несъзнателно за него, но изходящо от тайните дълбочини на една артистична душа, на която сам Бог налага печата на таланта“.

banner

Иван Попов се смята за един от основоположниците на реалистическите традиции в нашия театър и ценен артист в битовите роли. Съвременниците му разказват, че винаги се стремял да направи театрално представление, което да бъде разбираемо за публиката и същевременно да внушава идеите на автора.

Създава над 300 емблематични роли. Участва в първите български филми „Дяволът в София“ и „Под старото небе“. Истината е, че театърът се превръща в смисъл на живота му и изпълва всеки негов ден.

Актьорът Иван Попов е карловец. Баща му е търговец и общественик. Участник в борбите за самостоятелна българска църква. Посечен е от турците. Малко преди това заръчал на сина си да научи занаят. Бъдещият актьор и режисьор научава словослагателството и работи в печатницата на Христо Г. Данов. Майка му умира от тифус.

Още съвсем млад става любител на театралната самодейност в Пловдив, участва в първото представление на 8 декември 1884 г. Когато избухва Сръбско-българската война, макар и непълнолетен, той става доброволец в нея. Ранен е, но успява да оцелее.

След войната отново се отдава на театралната самодейност, която определя пътя му на актьор и режисьор. Заедно с Васил Кирков постъпва в Пловдивската любителска театрална трупа. След турне в София актьорите са поканени в столицата. С тях е създаден театър „Основа“. Един от тях е Иван Попов.

В томовете на „Миналото на българския театър“ разказва за едно от първите представления пред Фердинанд и майка му принцеса Клементина. Специално за царските особи театър „Основа“ прави ложа с удобни кресла, които вземат от познати семейства. Също наемат малки персийски килимчета, за да изглежда княжеската ложа приветлива. Но царското семейство огорчило актьорите поради незачитане на българските нрави.

„Причината на тази наивна актьорска сръдня се състоеше в следното. Директорът на театъра Антон Попов се беше разпоредил своевременно да се купи от придворната сладкарница „Панах“, която се намираше срещу двореца, една кутия от най-хубавите бисквити и едно бурканче със сладко от френско грозде. Тези работи бяха сложени в ложата на една масичка, заедно с едно хубаво кристално шише с вода и 3-4 чаши, за да може Височайшият гост, когато пожелае да се почерпи през антрактите, които, за голямо съжаление, поради технически неудобства на сцената, биваха доста дълги и уморителни за публиката. Казахме си: „Най-сетне и Той е човек, нека има с какво да си поразкваси устата!“
Това внимание от страна на актьорите, ако и много наивно, бе много искрено. Те и в това отношение бяха неопитни и незапознати с дворцовите етикеции, та не им стигаше умът, как да се отсрамят пред такъв гост, който е благоволил да устои с Височайшето си внимание представлението на трупата „Основа“.

Щом се свърши представлението, всички актьори се разгримирахме със светкавична бързина и веднага се запътиха към „княжеската“ ложа, за да видим, ако е останало нещо от сладкото и бисквитите, да им видим работата…

Но каква беше изненадата ни, когато видяхме, че както бурканчето със сладкото, така и кутията с бисквитите си стояха на масичката в ложата непокътнати!

Започнахме да се питаме помежду си и да разискваме, на какво може да се дължи това пренебрежение на Държавния глава.

Навярно Той е подозирал да не сме турили отрова в сладкото и затова не е благоволил да вземе от него, – обади се актьорът Д. Антонов, който повече играеше интригантските роли.

Отрова ли, – силно възмутен извика Антон Попов, – че аз за лукова глава ли съм тука в театъра или за какво? Пет пари не давам за тайната полиция пред моето зорко и наблюдателно око! Аз напълно съзнавам моята отговорност като директор на трупата и вземам своите предохранителни мерки. Вие знаете, какво казва Драгомир на Асеня в „Иванко“: – „Ако този враг беше брат ми, аз сам, със собствените си братски ръце бих го удушил!“ – В театъра няма изменници, които биха се осмелили да извършат подобно светотатство, а най-вече към своя Господар, покровителят на изкуствата в България!

Така говореше разпалено нашият директор, види се за това, защото инициативата за купуване на сладко бе негова, следователно конфуза падаше повече върху него. Нищо, ще се срещна още утре с господин министъра Стамболов и ще разбера всичко.

След тези думи, той отвори бурканчето със сладко и го предложи на актьорите, които в кратко време му видяха работата.

Дълго време се говореше за този „инцидент“ през време на репетициите, и когато на актьорите в някоя пиеса се поднасяше кафе, чай или вино, все ще се пошегува някой да подхвърли: „Не бой се, не бой, няма отрова, бъди спокоен““.

Попов става част от трупата „Сълза и смях“, където също играе своите незабравими роли. За една година е изпратен от Министерството на Народното просвещение на специализация в Москва и Петербург. В руските градове посещава всички репетиции и представления в императорските театри. Но най-вече Московския художествен театър, който е под ръководството на големия артист и режисьор Константин Станиславски, но и на Владимир Немирович – Данченко. Тук се запознава с Максим Горки на репетиция на новата му пиеса „Еснафи“, която писателят поставя за първи път. Той разказва за приятната среща:

„В партера на театъра седяха до една масичка, върху която имаше електрическа лампичка и разни бележки, К. Станиславски, Немирович – Данченко, а наред с тях беше седнал един млад човек с плътни черни мустаци и гъсти вежди. Той бе облечен много скромно: с тъмновишнева рубашка, препасана с черен плетен колан. Помислих, че е някой сценичен работник, с когото приказват по въпроса за постановката на пиесата“. Но по-късно Попов разбира, че това е самият писател, който му подава ръка за поздрав с радост, че ще се запознае с български артист.

„Аз бях приятно изненадан. Никога не предполагах, че в този „сценичен работник“ се крие великият руски писател Максим Горки, за когото цял свят говореше с възторг. От пръв поглед Максим Горки ми направи силно впечатление на човек вежлив, откровен, добродушен, с една дума човек с широка руска душа. Великият писател се държеше толкова простодушно и интимно с мене, като да сме се познавали и живели с него редица години“. По-късно „Еснафи“ и „На дъното“ на Горки се играят на софийска сцена с голям успех, а Попов е един от актьорите.

След завръщането си от Русия става актьор и помощник-режисьор в Народния театър. Работи с Иван Вазов, с когото са близки приятели и писателят цени неговото мнение за творбите си. Вазов го нарича „жрец в храма на Мелопомена“, „винаги адмирираният любимец на публиката“, „човек с грамаден талант“. Също работи с Пенчо Славейков, Пею Яворов, Цанко Церковски.

Със Стоян Михайловски, който е известен с трудния си характер, прави пиесата „Когато боговете се смеят“. Попов дръзва да съкрати няколко пъти текста му. За тази пиеса Иван Попов намира 16 балерини от Народната опера, оркестранти облечени в древногръцки костюми, а музиката е на композитора Добри Христов.

По време на репетиции авторът често правел бележки на артистите и прекъсвал играта им, а това водело до напрежение. Сред актьорите са Адриана Будевска, Васил Кирков, Гено Киров, Иван Георгиев. „Един ден му направих сериозна бележка, като го помолих да престане да прекъсва за щяло-нещяло артистите, а да се обръща със своите бележки към мен. След свършването на действието аз ще имам грижата да им предам всичко заедно с моите бележки, ако има такива. Стоян Михайловски ми даде тържествено обещание, че в бъде ще се обръща само към мене като режисьор на пиесата и няма да прекъсва вече артистите. На другия ден обаче, забравил обещанието си, той почна пак своето…“ Тогава Попов станал остър към философа-сатирик и си позволил дори да му повиши тон. Изгонил го от салона. Михайловски не възразил и безшумно напуснал театъра.

На представлението авторът е истински доволен. Макар, че разбра – пиесата отново е съкратена. Накрая отишъл при Попов и стиснал ръката му. Скоро забравил всички неприятни случки и изпратил на строгия режисьор писмо с дата 11 септември 1922 г.:

„Уважаеми господин Попов,
За успеха на моята драма в Народния театър аз дължа много на големите достойнства, които проявиха господа артистите; те изпълниха своята задача – сиреч реализираха моята авторска мисъл – с пълна умелост и вещина.

Аз Ви моля прочее да бъдете пред тях тълкувател на моята признателност.

Не по-малко съм признателен и Вам, загдето в постановката на моята пиеса Вие проявихте като режисьор неуморна енергия, безпогрешна опитност и безмерно усърдие; по тоя начин Вие утвърдихте в мене убеждението, че за българското театрално дело ще настане светло и плодоносно бъдеще.

Приемете, уважаемий господине, изражението на моите най-приятелски чувства и благопожелания.“

Иван Попов е изненадан, че този упорит и своенравен човек, който след редица разправии за пиесата му „Когато боговете се смеят“, ще си спомни за него. И дори ще му благодари чрез писмо. Попов, обаче не забравя трудностите и мъчнотиите по време на репетиции, през които преминава заедно с актьорите.

Наскоро след успешната премиера, окуражен от успеха си, Михайловски отишъл отново при Попов. Този път с новата си пиеса „Пигмалион“ . Желанието му е да я прочете пред него и режисьора Масалитинов, а те двамата да кажат мнението си. „Аз му благодарих за поканата, но му се извиних, че не ще имам възможност да присъствувам, понеже подир няколко дни заминавам с новосъставената народна трупа „Сълза и смях“ в провинцията“. Едва ли се е искало на Иван Попов да преживее отново всички неприятности със Стоян Михайловски.

Актьорът и режисьор Иван Попов е единственият у нас, който оставя след себе си над 2000 страници история на българския театър. Те представят факти, документи, събития и спомени за големи наши актьори, записани от него, които и до днес носят ценна информация.

Неговите пет тома „Миналото на българския театър“ са интересен източник за всеки, който иска да научи повече за историята на театралния живот у нас и да се запознае дори с детайли.

Попов е и голям родолюбец. Един от тези, които оглавява дружеството на карловци в София. Член е на комитета „Васил Левски“ в столицата, който имал намерения да събере и издаде негови документи, както и биография. Участва и в комитет за възстановяване родната къща на Апостола в родното Карлово.

Отива си от живота на достолепна възраст – 101 години. През зимата на 1966 г. в София. С усещането, че годините са му позволили да изпълни своя дълг към Мелопомена и с вярата, че младите актьори ще ù служат с още по-голяма преданост и устрем.

Източник: http://epicenter.bg//

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

ХАРЕСАЙТЕ СТРАНИЦАТА НИ ВЪВ FACEBOOK